КМЕТСТВО АБЛАНИЦА

КМЕТСТВО АБЛАНИЦА

Адрес: с. Абланица

Тел.: 06921/233;

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ

Абланица се намира на 22 км югоизточно от град Гоце Делчев и на 9 km източно от общинския център Хаджидимово, в полупланинската югозападна част на Дъбрашкия дял на Западните Родопи. Землището му се намира между долините на реките Места от югозапад и левия ѝ приток Бистрица от изток, оформящи неговата естествена граница. Селото е част от историко-географската област Чеч, поделена между България и Гърция, съставена от 60 села, населени от помаци. Преобладават изложените канелени горски почви. В землището има находище от глина.
Климатът е преходно-средиземноморски с планинско влияне с благоприятни условия за отглеждане на топлолюбиви култури – тютюн, лозя, смокини, бадеми, памук, царевица и други. Характеризира се с мека и дъждовна зима и топло и сухо лято.
През 1959 г. се създава помпена станция за доставяне на вода за напояване на обработваемите площи като близо до селото е изграден и изкуствен язовир. Със своите 16 223 дка прилежаща площ, селището е най-голямото в общината.

ИСТОРИЯ

Историческите извори показват, че Абланица е едно от най-древните селища по поречието на река Места в областта Чеч. Първите писмени извори, в които селото фигурира като населено място под наименованията Апланче, Абланиче и Аблание са османските регистри от края на XV в. В друг османски регистър от вилаета на Тимур хисаръ от края на 1617 г. селото фигурира като Абланиче.
За по-ранното развитие на населеното място свидетелстват археологическите разкопки и находки в селото и околността, изследвани и записани от български археолози, историци и изследователи. Допълнителна информация за образуването и развитието на селото ни дават и редицата други археологически находки от старинни селища и некрополи, намиращи се в близост до селото.Открити и проучени са както славянски, така и тракийски селища и светилища и намерените в тях предмети и инвентар свидетелстват както за ранно развитие на общността, така и за наличието на различни култури, оставили своите свидетелства за многовековното си съществуване. Обощавайки тези факти, се твърди, че началото на населеното място е поставено от траките с образуване на селище от няколко колиби в местността Балтачица. Тъй като това селище се намира на изключително стратегическо място, разположено е в непосродствена близост до една от най-развитите пътни артерии още от дълбока древност, това е пътят, свръзващ вътрешността на териториите на България, преминаващ през Пловдив, Пещера, Батак, Доспат, през селата Сатовча, Абланица, пресичащ река Места на местността Боналъка, през Възем, Белотинци, Сяр, Солун и Атина и използван за търговска и транспортна дейност, изграден и поддържан от римляните, чийто останки могат да се видят и днес в местността Кардалома, започва развитието си и се обособява като развито населено място още през ранното средновековие.
До 1944 година главен поминък били скотовъдството и земеделието — лозарство и овощарство. Тогава Абланица е била известна с лозовите си масиви, запазени в имената на местностите „Лозята“ и „Голямо Лозе“. Гроздоберът е бил голям празник. От цялата околия се стичали хора да помагат и накрая се правел пищен гуляй на местостта „Чевермето“.

НАСЕЛЕНИЕ

В 19 век Абланица е мюсюлманско село в Неврокопска кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Цариград в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Абланица (Ablanitsa) е посочено като село с 150 домакинства и 370 жители помаци.[2] Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Абланица (Абланица) е турско селище. В него живеят 1030 турци[3] в 210 къщи.[4] Според Стефан Веркович към края на 19 век Абланица има мюсюлманско мъжко население 471 души, което живее в 150 къщи.[5]
През 1899 година селото има население 1300 жители според резултатите от преброяване населението на Османската империя.[6] Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Абланица, Боголин и Крибул живеят 1692 помаци.[7]
В началото на 21 век селото наброява около 3000 души. Населението нараства от естествен прираст. Интензивна миграция има през 1959 г – 1960 г за гара Кричим (днешен град Стамболийски) и село Енина в района на град Казанлък. Данни от 20ти век:
– 1920 – 940 жители;
– 1926 – 1139 жители;
– 1934 – 1191 жители;
– 1946 – 1325 жители;
– 1956 – 1450 жители;
– 1965 – 1630 жители;
– 1975 – 1969 жители;
– 1985 – 2360 жители;
– 1992 – 2569 жители

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ

На няколко километра от селото, по течението на р. Бистрица, може да се види стоящ от векове римски мост. Той е свидетелство за нахлуването на Римската империя в нашите земи преди столетия.
Архитектура
В село Абланица има запазени Възрожденски къщи. Селото попада в т.нар. Неврокопски строително-зографски център, който в географски смисъл обединява културно и икономически дюлгерски селища от два планински масива: от Източните Родопи – между Дъбраш, Чеч и поречието на река Места, и в малка степен от южните части на Пирин, по-точно югозападните му склонове, покрай долината на река Места. Според историческите данни архитектурата в Абланица се е развивала благодарение на село Ковачевица, което било най-голямо в творческо отношение и от него ежегодно излизали от 350 до 450 строители.
Археологически проучвания
Землището на Абланица е богато на археологически паметници. В местността „Тумбата“ югозападно край селото са открити следи от селище, съществувало през късния период на бронзовата епоха (14-12 в. пр. н. е.). През следващите векове то се измества на около 5 км югозападно от селото в местността „Ставрак“. От 4 в. пр. н. е. в местността „Дрежно“ (около 6 км западно от Абланица)се развива голямо селище, съществувало и през средновековието. Край него са намерени гробове от късния период на желязната епоха, от античната и средновековната епоха с разнообразен гробен инвентар. Северно от „Дрежно“ е намерена колективна находка от бронзови монети от времето на македонския цар Филип(220-179 г. пр. н. е.). На около 4 км северно от селото, в местността „Шапрана“, има следи от антично селище (5-1 в. пр. н. е.); близо до него има надгробни могили. Останки от антично селище, с крепостна стена, са открити в местността „Миленаво“(около 7 км западно от Абланица). В местността „Мируле“(около 2 км южно от селото) некропол от античността и средновековието; близо до него има останки от селище. Гробове с много стари каменни плочи с ислямски надписи са намерени в двора на днешната джамия, където се и съхраняват. На около 7 км западно от селото в местността „Църквата“, са запазени руините на средновековна църква; югозападно от нея (около 1 км) има гробове, оградени с каменни плочи. Името на Абланица за пръв път се среща в откъс от Тимарския хас от 1482 г., където се споменава за няколко села, причислени към Нервокопска кааза, сред тях е и името на селото Абланиче, а в други османски документи се среща и като Апланче. Според регистри от 1611 – 1617 г. и 1623 – 1625 г. българските християнски домакинства намаляват от 76 на 31, а от документ от 1671 може да се предположи, че жителите на Абланица приемат исляма за своя религия. В края на 19 век селото има 1030 жители българи мюсюлмани (помаци). Поминък на населението са земеделието (тютюн, ръж, ечемик, овес) и животновъдство. През февруари 1912 г. селото е нападнато при опит за покръстване от три последователно нахлули чети на Муньо войвода, М. Марваков от град Гоце Делчев и Тикваров от град Батак. Десетки са избитите жители на селото след тези акции. Най-масовото клане е извършено от четниците на М. Марваков в местността „Раво ливаде“, където си избити повече от 30 души — мирни жители и в дере близо до село Гърмен, където намерили смъртта си още над 50 души, като дерето е наречено „Абланишко“ в памет на загиналите жители на селото. След разправата, селото е опожарено и разграбено от четниците. През пролетта на същата година, с цел да се избегне друга разправа с населението — оцелелите старейшини и първенци решават масова емиграция в съседна Гърция, село Расча, където прекарват една година в изгнание. След войната, в Абланица се заселват семейства от селата Бачево, Гърмен, Варвара и Кьоново (намиращо се в Бургаска област). След Първата световна война (1914 – 1918 г.) се заселват български бежански семейства от селата Каракьой (Катафито), Белотинци (Левкогия) и Възем (Ексохи) Драмско. През 1919 г. е образувана земеделска дружба. През 1942 г. в Абланица е учредена кредитна кооперация „Слатина“.