ОБЩИНА ПИРДОП

ОБЩИНА ПИРДОП

Адрес: гр. Пирдоп, пл. „Тодор Влайков“ №2

Тел.: 07181/52 42;

Факс: 07181/57 01;

E-mail: obstina@pirdop.bg

Web site: www.pirdop.bg

ЗА ОБЩИНАТА

Община Пирдоп се намира в Западна България и е една от съставните общини на Софийска област. Общината има 2 населени места с общо население 8 293 жители (01.02.11 г.). Община Пирдоп разполага с един язовир на територията си, който се намира на 4 км от село Душанци.
Град Пирдоп се намира на 80 km от София и на 8 км от с.Антон по Подбалканския път. Разположен е в югоизточния край на Златишко-пирдопската котловина, на около 2 км от полите на Стара планина и в подножието на Баира, една гънка от Средна гора (42° 42′ с.ш., 24° 11′ и.д.).
Теренът, на който е построен града, е със слаб наклон от североизток към югозапад и се прорязва от две реки:, Манджерин и Славци. Те се събират в югозападния край на града при площад Манджерин.

ИСТОРИЯ

Територията на общината е социализирана още в дълбоката древност. Землището
й е било обитавано от тракийското племе великокойлалети, който към V – IV в. пр. н. е. стават част от голямата държава на бесите. Повече от 180 тракийски могили свидетелстват за тяхното присъствие в региона.
Активният живот продължава през Античността и Средновековната епоха. През землището на общината е преминавал старият римски път от Сердика (София) към Аугуста Траяна (Стара Загора), следи от който могат да се открият в Средна гора над с. Душанци. Множество археологически паметници и градища в близката околност от XI – XIV в. пък говорят за развит поселищен живот по време на Ранното, Същинското и Късното Средновековие. Известен паметник, от това време е Еленската базилика, построена в края на V – началото на VI в. и преустроена в годините на византийския император Юстиниян Велики (527 – 565 г.).
За първи път селището се появява в писмените извори в османски регистър от 1430 г. под името Протопопинци. То е доказателство, че в него е резидирал най-старшият по длъжност свещеник в района – протопопът. Топонимът Пирдоп е известен от 1727 г., за първи път записан в един поменик на Гложенския манастир.
В ранната османска епоха селището е най-голямото в района, стожер на българщината в Средногорието. Тук е регистрирано значително присъствие на население със специални задължения – войнуци, отделни представители на което има до средата на XIX в. За наличието на църква в Пирдоп може да се говори от 1618 г., когато местният свещеник дава лични средства за осигуряване на необходимата му богослужебна книга. През 1698 г. 53 дарители закупуват за нейните нужди известния Протопопински дамаскин – книжовен паметник на Етрополската школа. Сред книгите й през 1874 г. е намерен един от българските книжовни паметници от XIII в. – Пирдопския апостол. До средата на века тук работи последният български дамаскинар и преписвач – даскал Тодор Пирдопски, от чийто ръце са произлезли над 30 достигнали до нас книги, сред които един препис на Паисиевата история. Запазени до наши дни от Пирдоп има още два такива преписа.
В годините на Българското възраждане Пирдоп се развива като крупен икономически център. В града работят над 700 чарка за производство на гайтан, развити са още килимарството, платнарството, абаджийството, папукчийския, сапунджийския и златарския занаяти, овцевъдството, търговията и джелепчийството. През 60-те и 70-те години на XIX в. местни търговци, джелепи и бегликчии предлагат стоки на Узунджовския и Ескиджумайския панаири, в Цариград, Бурса, Смирна, Щип, Белград, Букурещ и други селища в Османската империя и извън нея. В стопанско отношение си съперничи с такива икономически развити центрове от българските земи като Габрово, Карлово, Калофер, Котел и др. Тук е регистрирано едно от първите акционерни дружества в страната – 8-те производители и търговци имат кантори из цялата Османска империя и над 2.5 млн. гроша оборот годишно.
Училище в Пирдоп съществува още от XVII в., което от 1820 г. става общинско. Взаимно училище е разкрито през 1840 г., класно към 1859, а девическо – през 1863. Читалище под името „Съгласие“ се образува през 1871 г.В революционните борби населението се включва още по времето на Васил Левски, който учредява тук комитет (1870 г.). В навечерието на Априлското въстание (март 1876 г.) друг апостол – Тодор Каблешков от Копривщица, подновява съществуването му. Участник в Ботевата чета от Пирдоп е кундурджията Димитър Ночев. В Българското опълчение от града участват 37 души.
Пирдоп е родно място на един Ботев четник и 37 опълченци. Четирима от тях – Димитър Савов, Атанас Савов, Иван Пушкаров и Петър Венков, участват и в Сръбско-турската война 1876 г. Сред известните личности от годините на Българското възраждане са учителят и книжовникът Златан Груев Кинов, който от 1871 г. поема митрополитската катедра на Сливен под името Серафим Сливенски. Той е инициатор и един от основателите на първото в страната дружество на Червения кръст.
Учителят и също книжовник, по-късно търговец в Пирдоп – Лука х.Павлов е пък първият българин, отпечатал през 1858 г. на литография образи на Св. Св. Кирил и Методий, разпространявана из училищата по това време. Водеща личност в духовния живот на селището в края на епохата е учителят Симеон Сърданов, който през 1874 г. създава ученическото дружество „Ученолюбива дружинка“. Той е бил и председател на революционния комитет през 1876 г.
След Освобождението Пирдоп е от малкото в страната градове, които имат четирима депутати в Учредителното и Първото Велико народно събрание през 1879 г. – Лука х. Павлов, опълченецът Димитър Савов и учителят Манол Златанов и Харалампи Златанов.
Пирдоп е родно място и на известния участник в борбите за освобождение на Македония и войвода на чета в Илинденско-Преображенското въстание Никола Пушкаров, който работи за укрепването на българщината в областта като учител в Скопие и редактор на нелегалния вестник „Освобождение“. По-късно Никола Пушкаров се отдава на научна работа и е първият изследовател на типовете почви в България. Заслужено е приет като основател на почвоведската наука и институт у нас, който носи неговото име. В наши дни родната му къща му е превърната в музей.
Градът е родно място на ген.-л-т Стефан Паприков – виден български военен, министър на войната, на външните работи и вероизповеданията и други министрества в периода 1899 – 1910 г. Като министър на външните работи и изповеданията провежда активна дипломатическа дейност по време на акта за обявяване на независимостта на Царство България и неговата защита. Два пъти е пълномощен министър на страната в Русия – 1907 – 1908 и 1910 – 1912г.
Алипия Генчов Влайков (1856 -1934 г.) е възрожденски учител, митнически и финансов чиновник, главен секретар на Министерството на финансите от края на XIX и първата четвърт на XX век. Брат е на писателя Тодор Влайков. Завършил класното училище в Пирдоп, той се изкачва по стълбицата на йерархията в държавната администрация благодарение на пословичната си честност, трудолюбие и самообразование.
Показателно за авторитета и уважението, с които той се е ползвал, е фактът, че се пенсионира на 70-годишна възраст, рядък случай в българската обществена практика не само в онези години. В продължение на пет десетилетия като учител, управител на митници и висш държавен чиновник той усърдно се труди за възхода на страната си, за което получава заслужено признание – удостоен е с ордените „За заслуги“ и „Св. Александър“. А в качеството си на дарител, е ненадминат по помощта, която е оказвал на съгражданите си до днес – дарява на родния си град 200 000 лв. за изграждане и издръжка на социално заведение – старопиталище. Дълги години то се именува „Алипия и Неделя Влайкови“.
Известният писател-народовед и основател на Радикал-Демократическата партия Тодор Влайков (1865 – 1943), автор на повестта „Дядо Славчовата унука, на сборника с очерци „Чиновничество и властници“ и тритомната хроника „Преживяното“ е инициатор за създаването на първото кооперативно дружество „Орало“ в близкото с. Мирково; на кооперативното движение и на Учителския съюз в България. В продължение на почти 30 години – от 1899 до 1931 г., с малки прекъсвания, е депутат в Народното събрание. Отказва се от активна обществена дейност по лични причини – от години страда от прогресивно отслабване на зрението. Но пък се отдава изцяло на творческото си призвание. Той е сред малцината български творци и един от двамата председатели на СБП, които се подписват под петиция в защита на българските евреи в годините на Втората световна война. През 1942 година Тодор Влайков е удостоен с новоучредената награда на София и е нейният първи носител.
В най-ново време известна личност от града е писателят-антифашист Георги Георгиев Андреев – Веселин Андреев, описал борбите срещу монархофашизма в трилогията спомени „Умираха безсмъртни“. Емблематични негови произведения са още разказите „В Лопянската гора“, цикълът стихове „Партизански песни“ и философската изповед „Соната за Петя Дубарова“.
Първият български учен – фитотерапевт – Нено Стоянов, основоположникът на българската епидемиология -д-р Харалампи Генчев, есперантистът акад. Иван Кръстанов, акад. Цветан Кръстанов (известен още като интербригадист в Испания по името Оскар Телге), зам.-министърът на висшето образование и посланик в Пакистан през 70-те години на ХХ в. проф. Иван Ненов, също са пирдопчани и техният път към върховете на българската наука и обществено-политически живот тръгва от родния град.
В последните 40 – 50 години Пирдоп се изгради като център на медодобивното производство в България и с основание бе определян като медната столица на родината. Някогашният Медодобивен комбинат (открит през 1958 г.) преди 11 години бе приватизиран от белгийската компания Юмикор. В момента предприятието е част от най-голямата производствена единица в областта на добива и преработката на цветни метали в Европа – германската компания Норддойче Афинери.
В общината има четири училища, едно Обединено детско заведение и две детски градини. Две от училищата са на общинско подчинение -Начално училище-паметник „Тодор Генчов Влайков“ и СОУ „Саво Ц. Савов“ (от V до XI клас). Средните училища – Професионална гимназия по механоелектротехника и металургия, с 4 специалности е на подчинение на Министерството на образованието и науката, а Професионалната гимназия по туризъм и хранителни технологии „Проф. Никола Димов“ е на подчинение на Министерството на земеделието. Общо във всички учебни заведения има около 1000 ученика.
Пирдоп е изходно място на туристически маршрути за х. „Паскал“ и връх Паскал (2029.1 м н. в.) в Стара планина, Еленска базилика, с. Душанци, гр. Панагюрище, гр. Копривщица и по Средна гора. В града има туристическа спалня с 30 легла и отряд на Планинската спасителна служба. Природна забележителност в Пирдоп са деветте канадски секвои, засадени през 1930 г. на гара Пирдоп, пред НУ „Тодор Влайков“, в двора на църквата „Свето Успение Богородично“ и частни дворове. Сега техният брой е значително увеличен с израслите в центъра на града и на различни други места.
Обекти за посещения и разглеждане са фонтанът в центъра на града (построен през 1956 г.), паметникът на Тодор Влайков (1986 г.), читалище „Напредък“, Музей „Луканова къща“, Къща-музей „Никола Пушкаров“, храм „Свето Успение Богородично“ и др.

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ

– Еленска базилика
По исторически и археологически данни най-древният паметник с национално значение в Община Пирдоп са руините на раннохристиянската укрепена църква в местността „Еленско“, датирана от края на V – първата половина на VI в. Обектът е включен в списъка на ЮНЕСКО за защитени паметници на културата.
Храмът се намира на около 3.5 км. североизточно от град Пирдоп. Местността и реката, която протича през нея, се наричат „Еленско“ и „Еленска река“, а развалините на базиликата „Еленски манастир“ или манастир „Свети Илия“.
Мястото е древно тракийско светилище на племето великокойлалети. Проф. Александър Фол локализира в този район тракийската легенда за слизането на елен от Стара планина и принасянето му в жертва от местното население на определен ден от годината. Това е и едно от предположенията за възникването на топонима. Преданието не е лишено от основание, тъй като при разкопките на терена и храма са намерени голямо количество разхвърляни еленови кости и рога. Друга теза за възникване на топонима е от българизирането на етнонима „елини“ (гърци) в по-късно време, по принадлежността на базиликата в ранната византийска епоха.
По архитектурни данни базиликата е от типа укрепени храмове. Църквата се намира в източната част на неголям двор, ограден с дебели крепостни стени и 4 броя четириъгълни кули. Строена е към края на V век, а преустройвана в годините на имп. Юстиниан Велики (527 – 565 г.). Изграждането на защитната крепостна система се свързва с масираните славянски нападения през VI – началото на VII в. на Балканите.
В годините на Втората българска държава Еленската църква е активно работещо книжовно средище. Известен паметник от тази епоха е Пирдопският апостол – среднобългарски паметник от началото на XIII в., за който има запазено предание, че е намерен през XIX в. укрит в ниша в самата църква.
Църквата е била действаща до към 1700 г., От устни предания се знае, че при един поход на османски войски в района от това време живеещите в близкото село Лъджене мюсюлмани наклеветили монасите от манастира, че не се подчиняват и се подиграват на жителите на селото. Тогава тя е обстрелвана с топове и опожарена по заповед на предводителя на войските Яхия паша.
Първите любителски проучвания на църквата са правени от местни учители към началото на 90-те години на XIX в. Извършени некомпетентно, те наложили осъществяването на специализирани археологически разкопки на храма и крепостта, които извършва през 1913 г. проф. Петър Мутафчиев. Той именно разкрива паметника до сегашното му състояние. Резултатите от тях проф. Мутафчиев обобщава в студията си „Еленската базилика край Пирдоп“ (Избрани произведения, т. I, С., 1973 г.).
Впоследствие върху обекта са правени само козметични реставрационно-консервационни работи. В момента конструктивното състояние на руините на храма е задоволително, докато това на ограждащата ги крепостна стена е изключително тежко.
– Историческа музейна сбирка „Луканова къща“
Музей „Луканова къща“ – гр. Пирдоп, ул. „Славци“ № 19, е архитектурен паметник от местно значение. Собственост е на Община Пирдоп. Къщата е строена в периода 1870-1872 г. за семейството на известния пирдопски възрожденски учител, книжовник и търговец Лука х. Павлов (11.VI. 1828 – 17.V.1884 г.). Собственикът е първият български възрожденски издател на литография с образите на Св. Св. Кирил и Методий на литография през 1858 г., един от основателите на читалището в Пирдоп, а след Освобождението избран от населението за депутат в Учредителното и Първото Велико народно събрание през 1879 г. в Търново. Бил е още депутат в Първото и Второто обикновени народни събрания, член на Окръжния съвет – 1883 г.
Освен архитектурен, сградата е и исторически паметник, тъй като непосредствено след освобождението на града от османско владичество в нея е уредено първото общинско управление. Тук са се помещавали началникът на административната власт при Временното руско управление поручик Николай Берников, Околийското управление, Окръжният съд, Общинският съвет и Полицейският участък.
На собствениците е възстановена в средата на 20-те години на ХХ в., а отчуждена за обособяване на историческа музейна сбирка и обявена за паметник на културата от местно значение през 1965 г. с Решение на Изпълнителния комитет на Градския народен съвет – Пирдоп. Наследниците обаче живеят в нея до 1970 г., когато започва реставрацията на къщата. Тя е извършена по адаптиращ план на арх. Виолета Ванковска и други специалисти от НИПК от месец ноември 1969 г. Застроената площ на къщата е 145 кв. м., а обемът 810 куб. м. Дворът в момента обхваща 1450 кв. м.
Историческата музейна сбирка в къщата е открита на 1 юни 1984 г. Автор на Тематико-експозиционния план е доц. д-р Георги Ненчовски, като експозицията е разположена в осем зали и едно фоайе върху хоризонтални и вертикални остъклени витрини. Обхваща миналото на гр. Пирдоп и района от Античността до 70-те години на ХХв.
– Къща-музей „Никола Пушкаров“
Къщата-музей – ул. „Никола Пушкаров“ № 4, е родният дом на известния учител, борец за освобождението на Македония и учен-почвовед Никола Пушкаров (1874 – 1943 г.). Сградата е типична за архитектурата от времето на Възраждането. Представлява характерната за този край балканска къща с обширен приземен етаж, четири стаи на втория етаж и малка веранда. Разположена е сред неголям двор. Къщата е собственост на Института по почвознание и агрохимия „Никола Пушкаров“ към БАН, но се стопанисва от Община Пирдоп.
Музейната експозиция в нея е разположена в две от стаите и съдържа 15 табла с фотоси и факсимилета на документи и научни трудове, отнасящи се до живота и дейността на Никола Пушкаров. В една от стаите е възстановен работният кабинет на почвоведа. Открита е на 14 декември 1974 г. за 100-годишнината от рождението на учения.
– Училище – паметник „Тодор Генчов Влайков“
Единственото в страната училище-паметник е построено в Пирдоп – ул. „Цар Освободител“ № 72, по идея на общинското ръководство. Разположено е сред обширен двор на главната улица в града, включващ и мястото, където на 3 януари 1878 г. благодарното пирдопско население с кръстове и хоругви посреща руските войски, освободили града от османско владичество. За строителството е създаден специален Инициативен комитет в състав: председател – Спас Маринов, кмет на Пирдоп, секретар – Цено Нейчев, касиер – Тодор Ботев, членове – протойерей Иван Гайдаров, Петър Григоров, Симеон Савов и Филип Филипов, а изграждането на училището се превръща в дело на цялото население, като още преди започването му е обявено, че то ще бъде училище-паметник на падналите за родината във войните 1912-1913 и 1915-1918 г. пирдопчани.
– Църква „Свето Успение Богородично“
Църквата е разположена в близост до центъра на гр. Пирдоп, ул. „Кап. Михаил Баторски“ № 7.
Според сведения от етрополския манастир „Св. Троица“ за източноправославен църковен храм в Пирдоп може да се говори от 1618 г. Името на селището от ранната османска епоха – Протопопинци, навежда на мисълта за съществуването й и по-рано. Сегашната църква „Свето Успение Богородично“ е най-старият възрожденски паметник в района – построена е през 1819 г. във времето на султан Махмуд II (1808 – 1839 г.) върху основите на стар, нищожен при пожар храм. Сведенията в изворите и краеведческата литература за началния етап от историята на храма са противоречиви, но е сигурно, че за направата му местната община предприема стъпки още през 1817 г. Известният изследовател на българското минало от Пловдив Г. Г. Димитров, отбелязва, че същата година българите от Пирдоп изпратили в Цариград трима свои представители, които „да искат ферман“ за строежа на църквата. Според една изрична султанска заповед от 21.XI.1714 г. се забранява каквито и да било промени по култовите сгради в империята или строителство на нови без специално разрешение от османските власти. Това и наложило провождането на въпросната делегация в столицата. След почти едногодишно пребиваване там пирдопчани успели да се сдобият с въпросния ферман. Но с това времето за започване на градежа не се открило. Според съществуващата тогава практика ферманът трябвало да бъде занесен чак във Видин, за заверка. Това коствало още 6 месеца забавяне. Според някои данни завереният документ бива донесен в Пирдоп около Великден на 1819 г.
Времето, необходимо за осигуряване законност на родолюбивото дело, не било загубено напразно. С подкрепата на всички жители на общината се събирали материали и струпвали на мястото за въздигане на храма. В спомените си Алипия Влайков – по-голям брат на писателя Тодор Влайков, отбелязва, че майката на баща му – Генчо Влайков, когато „била трудна с него, носила в поли камъне за постройката на черковата. Всякой помагал, та дори и трудните жени.“
За изграждането на църквата помагат хора от цялата околия. В един поменик към храма са отбелязани имената на Стойко, Яни и неговите синове, Богдан, Ганчо, Никола Славчов, Петко Попов, Иван Бамбеков и други от Пирдоп, Васил, Коста и Станчо от Златица, Велчо от Буново, Петър от Смолско, Младеновци от Долно Камарци, всички те дарили средства за строителството. „При каптяването на фермана бил даден 18-дневен срок за построяване. Тогава се разгласи из цялата околия и срокът бил спазен.“ – пише по този повод Г. Г. Димитров. Сведението се потвърждава и от биографа на учителя Златан Груев – Митрополит Серафим Сливенски, който пише: „Майка му (на поп Златан Груев) се сарандисала (извършване на специален обред на родилка на четиридесетия ден след раждане) първа в черквата „Св. Успение Прясвятия Богородици“ в Пирдоп, която ся е направила во 18 дни, съгласно позволението“.
–  Язовир „Душанци“
Язовир „Душанци“ е крупно хидротехническо съоръжение, изградено в периода 1968 – 1970 г. на река Тополница. Намира се на около 7 км. югоизточно от гр. Пирдоп и на около 2 км. от с. Душанци в полите на Средна гора на 776 м. н. в. при стената. Собственост е на фирма „Кумерио Мед“ АД, която ползва водите му за промишлени нужди.
В основата на язовира е землено-насипна преградна стена, чиято височина е 47.50 м. и ширина 7 м при короната. Най-голямата дълбочина на язовира е 45.1 м., а по дължина водоемът е сред най-големите в страната – над 12 км и покрива площ от 942 дка. До него води удобен асфалтиран път, като теренът около язовира с обширните си поляни е предпочитано място за летуване през лятото. Не рядко през месеците юли и август тук могат да се видят изградени малки палаткови лагери на туристи от столицата и близките селища. През зимата водите на язовира се покриват с дебел лед и съоръжението е подходящо за подледен риболов.
Язовир „Душанци“ е база на националния отбор по кану-каяк. До самия му бряг има красив хотел-ресторант, стопанисван от частна фирма и сауна от финландски тип.
Мястото е изходен маршрут за туристически преходи до гара Копривщица, връх Климаш (1342 м н. в) и гр. Копривщица.
– Мост „Куфарита“
Мост „Куфарита“ е архитектурен и исторически паметник от времето на османското владичество, построен върху основите на мост от римската епоха. Намира се на територията на с. Душанци, на около 5 км. югоизточно от гр. Пирдоп. Представлява едносводесто пътно съоръжение, което свързва двата бряга на река Куфарита по трасето на стария римски път, водещ от Сердика (дн. София) към Филипопол (дн. Пловдив) и Аугуста Траяна (Стара Загора). Конструктивното му състояние е тежко.
– Хижа „Паскал“
Хижата е разположена на 1470 м. н. в. сред обширна високопланинска поляна. Собственост е на ТД „Паскал“ – Пирдоп. Тя е построена само за два месеца и половина върху площ от 60 кв. м. с доброволни помощи и труд от членове на дружеството, със собствени приходи и чрез дарения на организации и граждани от София, Пирдоп и Копривщица. Тържествено е открита от местните туристи на 24 август 1930 г. Хижа „Паскал“ една от първите, построени в страната и единствена за онова време в средната част на Стара планина по маршрута от връх Ком до връх Ботев. През 1948 г. хижата е разширена до 76 кв. м. и обновена. През 1965 г. се извършва третото по ред разширяване на планинския дом. През 2003 г. е реализирано последното обновление на хижата, когато е поставена пластмасова дограма на прозорците и подменено част от вътрешното обзавеждане. Подобрения на планинския дом местните туристи извършват и в следващите години.
– Местностите „Бобьовица“, „Златьовица“, „Казаните“ и „Чешко поле“
Местността „Бобьовица“ е обширна местност с девствени гори в Същинска Средна гора. Обиталище на дребни хищни животни – белки, златки и диви котки. През Възраждането в усойните места на местността е имало фабрика за производство на барут – барутхана, следи от която могат да се забележат и до днес.
През местността протича едноименната река, която води началото си от поляните на местностите „Манзул“ и „Конска“ в Средна гора. Ляв приток на река Тополница. В горното течение на реката има седем изключително красиви водопада. Туристически маршрут от Пирдоп през м. „Бобьовица“ води до хижа „Павел Делирадев“. Изминава се за около 5 часа.
„Златьовица“ е обширна пресечена местност с големи пасища в Средна гора, гранична за землищата на Община Пирдоп, респективно с. Душанци и гр. Копривщица. На територията й проф. Петър Мутафчиев локализира осем изкуствени могили и останки от крепост. Има още много извори, даващи началото на река Златоьовишко дере.
Според някои мнения именно през тази местност през декември 1443 г. войските на крал Владислав III Ягело се опитали да преминат през Средна гора на път за Стрелча и Пловдив, но били отблъснати от османските сили и принудени да се върнат. Твърдението не е лишено от основание, като се има пред вид,      че в този район и днес могат да се открият следи от стар римски път, водещ почти по билото на планината към Филипопол (Пловдив) и Аугуста Траяна (Стара Загора). Извори от тази епоха говорят, че това е най-краткият, най-правият и най-достъпен път от София към Тракия. За него говори  в хрониката си и Леонид Дукас. Летописецът посещава този край през 1455 г. като водач и преводач на Доменико Гатилузио, когато генуезкият княз пристига тук, за да поднесе почитанията си на султан Мехмед II.
„Казаните“ е красива скалиста местност в самото начало на река Еленска, извираща от Стара планина. В горното течение на реката водата преминава през 17 малки водопада, издълбали в скалите дупки – т. нар. въртопи, които приличат на казани. Оттам идва и името на топонима. От двете страни на реката има следи от крепостни зидове, вероятно от градища, защитавали през Средновековието манастира „Св. Илия“ в местността „Еленско“. Предание от XV в. разказва, че при нашествието на турците монасите от обителта укрили в казаните на Еленска река съкровищата на духовното средище.
Местността „Чешко поле“ е равнина с ниви, намира се на около 2 км. североизточно от Пирдоп. Според едно тълкование топонимът е свързан с провеждането на Дългия поход на полско-унгарския крал Владислав III Ягело през 1443 г. Войските на кръстоносците, съставени от поляци, унгарци, чехи, немци, сърби и власи, са предвождани от краля, кардинал Чезарини, трансилванския войвода Ян Хунияди и сръбския деспот Георги Бранкович. Достигнали до този район, те направили опит през декември същата година да преминат през Средна гора, на път за Пловдив и Одрин. Указва мястото, където са лагерували чешките войски.
Според друго четене топонимът произлиза от „псе“ –  куче и трябва да се чете „Пчешко поле“, като началната съгласна е изпаднала при изговора поради особеностите на местния диалект. Смисълът му е на неплодородни, запустели местности.

КОНТАКТИ

ОБЩИНА ПИРДОП
Адрес: 2070 гр. Пирдоп,
пл. „Тодор Влайков“ №2
Факс: 07181/57 01;
Телефон: 07181/52 42;
E-mail: obstina@pirdop.bg

Дежурни
Тел.: 07181/51 88;
Моб. Тел.: 0886/073 775;

КМЕТ

Кмет на община Пирдоп е господин Ангел Пенчов Геров.

Информация:
Магистър по икономика от гр. Пирдоп.
Роден на 02.08.1972 година в гр.Пирдоп. Завършил основното си образование в НОУ „Тодор Влайков”, средното в ОПГ „Сава Савов” и висше икономическо със специалност маркетинг и мениджмънт в УНСС.
От 1997 г. е в частния сектор и е съсобственик на две юридически лица. Едната фирма е в търговията с петролни продукти, а другата строителство и строително-ремонтни дейности. И двете фирми работят на територията на Община Пирдоп. Семеен, с две деца.
Основни цели през мандат 2015 – 2019:
– Промяна облика на Общината към по-добро.
– Честно и прозрачно управление на Община Пирдоп.

За контакти:
тел. 07181/52 42;
e-mail: obshtina_pirdop05@abv.bg
obshtina.pirdop@gmail.com